колкомуе

•January 15, 2012 • Leave a Comment

Флората в листче припука

Засмука

Тишината

И я възцари

В облегнатата глава

225 халки

Устремени далеч от корниза

Накрая ще ми падне пердето

Ще го придърпвам

Халка по халка

Докато не те събера на едно място

Под пердето

На топло

Ще си мъничък

За да те поддържам истински

И за да не се загубиш

Ще си затворя очите

Докато изплъзна всякакъв смисъл

И ти направя място откъм стената

На ретината

А когато нощта избледнее

Ще се подсмихна и вече

Вместо да търся сутрин

Подробностите ти

В утаеното кафе

Ще разтърквам очи

И клепачите

Ще те посипват

Със звезден мрак

За да ти е хубаво

Там вътре.

Толковамуе.

http://www.youtube.com/watch?v=0opW6hBP1SY

недоразумявам

•February 21, 2011 • 1 Comment

Свие ми се. Заеми ми малко хаос.

Не мога, постих вече.

Музиката със имортълите ще умре.

Снощници без нощници край нея.

Глави около знаменател свели.

Шепнат в телепатия

О, бясни басни! Обясни ми ги.

Обесени беседи на беседката тишат.

Зашитие след афтър – то това е.

В дъх нов е – ние ще усетим.

Финежът е изпълнен.

meanwhile: Гичка

•February 21, 2011 • 1 Comment

Кратък разказ с внимание към детайла, но само толкова

Имало една сутрин, в която  Гичето се събудила не особено красиво и понагрухвайки леко се заклатушкала към банята, ръсейки рошави гурели след себе си. Докато скърцала върху тоалетната чиния се замислила за отдавна заминалото й минало, стар трик, с който си внушавала, че задържа бъдещето на разстояние от вълнуващите й телеса. Припомняла си Гичето своите любовници, провесила фанатична лига из уста, станало й едно такова хубавко. В този момент обаче мъжът й избрал да захлопа по вратата, защото закъснявал за работа. Гичето сърдито му се сопнала на хубостника, понеже й бил провалил живота, а и след толкова дечища атрибутката й вече наподобявала ксерокс с оцет. Нещастникът й бил приложил импийчмънт и от прасковка била се обърнала на чушчица. Разплакала се Гичето, нали била фина душа и решила, че повече така не може това да се продължава вече!

Излязла от банята и прегорила закуската.

Съпружецът й се намръщил, взел си вафла от косата на първородната щерка, която прилежно попълвала лицето си с мода, обул се с пъшкане и излязъл на работа.

После се върнал, защото така се случват нещата по принцип.

Метнал към Гичето единствения си панталон, а себе си метнал на семейния диван, от който телевизор научил, че животът му не струва хич, камо ли пък никак. Свил рамене, сръбнал стружка кисело зеле и примляснал с апатия.

А в това напълно излишно време, в което на други хора е можело да се случат интересни нещица, но, уви, поради наличието на фамилията Гичкена, се е наложило да загинат без време, иконата на семейството била надула бузки във възмущение и се тресяла от неправедливост. Нещо в нея се счупило и прегорила и вечерята, което е особено трудно, ако последната е сутляш с кренвиршчета.

Отишла да си понесе караницата, после влязла да се цупи в ъгъла, все така шетаща по панталоните мъжови. Носителят им по това време дъвчел равно слънчогледчета в леглото, направил всичко в бодливи обелки, затова и спал лошо и сънувал, че е принцеса, а някакви жаби искали да го целуват, но той ги анихилирал успешно посредством грахови зърна.

А пък в Гичка напрежението си ескалирвало полека, защото то не е лесно да си напрежение и да ескалирваш в Гичка. Затова да му дадем малко време, а после да се върнем да видим какво ново.

Хайде.

Обладана от демоните на ниското самочувствие, Гичето този път наистина достигнала преломната точка в долинния си живот и се хързулнала надолу, каквато си е непохватна. И тъй като вече нямало блюда за изгаряне, оказала се с вързани ръце. Гледала зад пелена от сълзи панталона в скута си, гледала го и накрая не искала вече да го гледа. „Аман от ципове”, рекла си и решила да се еманципирва. Хванала потурите и ги изяла. После й станало малко тъпо, щото да не надебелее, нали. Не могла да спи от вълнение и дочакала съботната сутрин, нервно приседнала на крайчеца на наръфания стол. Лукава усмивчица се цедяла през устенцата й, докато мъжлето й подскачало подивяло в търсене на панталоните си. Търпението й се увенчало с успех, когато минал половин час, откак потисникът не си го бил местил от единия крачол в другия, затова и от нямане на какво да прави, взел, че умрял. Всъщност бил умрян, но никой не знаел. Никой. Само Гичето.

Която изгонила децата на детска дискотека, умила косите си, изсушила ги после на парата на врящия борш, седнала на мястото на убитака, засмукала парче сланинка и установила, че то било същото, бе!

Но за да ни спести негодуванието от продължаването на този разказ, решила да спре да си обръща внимание.

И изчезнала.

Край.

Още по-кратък разказ

Изнервена домакиня уби мъжа си и я писаха по вестниците без успех кой знае какъв.

Изключително кратък разказ-стрела

Пирилик

извод: жабите са си жаби, каквото и да ви говорят, така че емпатия всяка оставете.

думове < …!

•February 21, 2011 • 1 Comment

Зъбите им се срещат с грохот. Миглите се преплитат ожесточено. Дланите им пробиват плътта. Без нокти…

Бързо бавно бързо бавно бързо бързо

Хапят си раздразнено носовете. Да не им пречат. Пръстите на краката им изкачват мними стъпала.

Въздухът се плаши и бяга от дробовете им. Стаята се изчервява и  се крие под леглото.

Замерят се със стонове и отпускат главите да почиват, защото вече не им трябват.

Отказват да повярват и чакат да видят какво ще се промени. Нищо.

Приютили са се под отворения чадър на обезумелите си зеници и оттам, застинали в мъркаща неподвижност, наблюдават как светът се завръща с развят език в уста.

Лежат по-дълго отколкото трябва, но това няма значение, защото накрая все пак стават. Отчупват си еделвайс за спомен, но такъв не им е нужен,  понеже са съборили всички лавици. Сега трябва да започнат всичко отначало.

Играят си на семейство. Той й готви мед, тя му кърпи цигарите. Посадил й е китна лехичка в душата, а тя й се радва и рони ситен маргарит над нея. Не е искала да разваля фигурата си, затова са си осиновили стрелките на часовника. Малко се притесняват за едната, нисичка им се струва…

Веднъж тя се разстроила, защото още не й били поникнали криле. Той обаче й казал, че я обича и ще му стане тъжно, ако полети към някоя пропаст. Тогава тя спряла да плаче и размахала опашка.

Било късно, затова се заключили и заровили ключа при нотите.

Обичаме ни!

•February 19, 2011 • 1 Comment

Аз/Ти/Той/Тя/(То?)/Ние се прибираме сутрин с неизмити зъби, дремем на фотьойла, а не в леглото. Пием кафе не, защото обичаме или ни трябва, ами защото студената чаша, оставена в кухнята, е единственият ни спомен за кръвни връзки. Хладилникът ни е и чиния, и вилица, преглъщаме маслините му без да правим трохи, тъй като от малки знаем, че те не са надежден ориентир и най-много да се озовем при вещицата, вместо вкъщи. Всъщност…. Къпем се много и бавно, винаги с оглед на разхищаването. Обличаме се малко по-бързо от свистящата врата, която премерено ни запокитва в света, където никога нямаме яке. Компенсираме с бпм.

Приятели нямаме, само хора, с които сме в момента. Не съществува друго, освен момента. Внимаваме да не се привържем за някой или нещо, камо ли спасителен сал. Никой не ни е казал, че не можем да плуваме, но пък сами сме разбрали, че не можем да се удавим. Това значително улеснява нещата. Прегръщаме се на подскоци и целуваме винаги не съвсем по бузата, ами по-скоро по крайчето на устните. Но гледаме да не бие на очи, за да не посиняват от завист. Защото после няма да могат да плачат от щастие.

Не повтаряме. Не повтаряме. Не повтаряме. Евентуално може да потретим, ако си заслужава.

Обичаме се с последния заспиващ. Тогава можебизасекунда чуваме една уязвимост да отеква в ехото от слетите ни пулсове и изтръпваме. После събираме смелост в колебанието си и го оставяме да се обвие в още по-силна прегръдка. Това ни коства едно одеяло, което лежи смотано на един стоеж разстояние. Решаваме, че това тук е по-важно и се завиваме с мечти. На сутринта се събуждаме голи и изтръпнали, по което разбираме, че мечтите ни са попили. Намираме ги покълнали в нечии очи.

Обадили сме се. Поръчали сме. Затворили сме. Пристигнало е.

Бъдещето ни е по петите и го настъпваме на всяка крачка. После се смеем глуповато, а музиката ни каца спокойна на листчето.

А двама дядовци споделяха пейката пред блока. Единият плю. Другият също.

 

нощодневие

•February 9, 2011 • 1 Comment

Пладнето  падна обрано в прахта и изквича към следобеда:

„Вземи ме! Спи ми се.”

После се обърна и си затанананика приспивна мелодия в грухтящи трели.

Следобедът не се помая, а стана от масата и го взе.

С пикиращ поп.

Така купената дама неподозиращо се търкулна във вечерта си.

Която беше синя, понеже слънцето си играеше с новичката си лятна призма.

Вечерта ги търсеше под легло и маса, но намираше само преждевременен махмурлук и чорапи.

Удари на камък, както се казва. После чукна на дърво и отметна малко сумрак от потното си чело.

И видя горския отблясък на кафявите и вникакъвслучайсинеещи очи насреща.

Нави ръкави, като неволно изтръска няколко звезди на небосклона, и заджвака нетърпеливо из мастичената мараня.

Взе един изненадан остър завой, огледа се нервно, но като не видя никъде съвест или мечки, го пусна в дълбините на пазвата си.

А развеселените хора зад нея изпопадаха с шеги и закачки в невинната й прищявка.

Момчето с кафявите очи реши, че ще е проява на лош вкус да прави каквото и другите правят и остана за момент на нащърбения ръб, вперил замислен поглед надолу.

И на фона на синята лудост, във взора му се просмука напуканата руменина на едничкия миг, събран в нечии устни.

Тогава, воден от туптенето в ушите, скочи. Всъщност вечерта го бутна, защото не си падаше по лиготии.

Озовали се един до друг на пейката, тя го попита за огънче, тъй като беше чакала там доста време.

Той потри длани и поднесе пламъка им пред ириса й, който всмука жадно топлината.

Смеховете им се олюляха и изпаднаха в лунна безсвяст.

Тя му даде да си набере от дъхавата й коса. Той й подари луничково съзвездие.

Вечерта плесна закачливо с ръце, обели си една звезда и доволно примлясквайки, обади на нощта.

Която долетя в будоарен елеганс и забули умовете им в омаен хейз. Изтече бързо и наситено като тежко кадифе, а на зазоряване се притаи в задния джоб на спящи на пода дънки.

Сутринта влезе през прозореца с маниакален кикот и два аналгина.

Пък те се въртяха между алармите и ширеха мечти и невероятности в празните си юграни.

Толкоз.